Темата “Политическият национализъм на българското национално освободително движение през Възраждането” е една от най-важните от контекста на Българското възраждане. От подобен ракурс този въпрос не е поглеждан досега в историческата наука. Но политическият национализъм е тясно свързан с историята на българското националноосвободително движение, която е добре проучена от българската историография за Възраждането. На темата са посветени както монографически трудове и изследователски сборници, така и множество студии, статии и съобщения, поместени в научната периодика. Сред книгите ще отбележим: “Идейно-политически течения и програми в национално освободителните движения на Балканите до 1878г.” от В.Трайков (1978г.); Ст.Дойнов “Българското национално освободително движение 1800 – 1812г.” (1979г.); Ал.Бурмов “Избрани произведения”, Т 2-3, (1974-1976г.); О.Маждракова-Чавдарова “Национално революционни борби на българския народ 1828 – 1878г.” (1998г.); К.Косев, Н.Жечев, Д.Дойнов “История на Априлското въстание” (1996г.); Ст.Дойнов “Руско-турската освободителна война” (1993г.), а също така и изследването на руския учен В.Д.Конобеев “Българското национално освободително движение. Идеология, програма, развитие” (1972г.), което въвежда в научен оборот данни от руските държавни и военни архиви. Заслужава внимание статията на В.Трайков “Основни насоки в идеологическите течения на Балканските национално освободителни движения”, в която авторът анализира основните насоки в мисленето и на възрожденските българи при търсенето на пътя към националната свобода и независимост. Аналитичен преглед на развитието на идейно-политическата концепция на освободителното движение до Кримската война (1853-1856г.) правят в своя статия Стр.Димитров и Н.Жечев. От значение за структурното изложение на темата са статиите на Кр.Шарова, посветени на идейно-политическото развитие на българското освободително движение: “Български дипломатически акции пред Европа в началото на 40-те години на 19 век”, “Българският политически център в Париж през 40-те години на 19 век”, “Привременното правителство в Балкана и Комитетът в Букурещ през 1868г.”, “Централизирано ръководство на революционните сили 1858-1867г.”, “За задачите и функциите на БРЦК (Привременното правителство и Централния комитет – 1870-1872г.)”, “Български външно-политически акции пред Европа през 19 век до 1877г.”, “Към историята на българското освободително движение през 1869г.”, “Българската национална акция в Европа след Априлското въстание” и “Българският въпрос пред Европа през 1876г.”
За проучването на обществено-политическата дейност на възрожденските дейци в контекста на темата важно значение имат биографичните трудове, посветени на емблематични фигури от историята на българското освободително движение през Възраждането. Трудовете на Михаил Арнаудов за Паисий Хилендарски, Иван Селимински, Г.С.Раковски и Л.Каравелов имат значение за изясняване на ролята на личността в историята като “двигател на събитията”. Важно научно значение имат и трудовете на В.Трайков “Георги Стойков Раковски. Биография” (1974г.), “Васил Левски” на Н.Генчев (1987г.), “Христо Ботев – живот и творчество” (1983г.) от Ив.Унджиев и Цв.Унджиева; Ив.Унджиев “Васил Левски. Биография” (1980г.) и др.
Като извори за историята на българското възраждане първостепенен източник са спомените и бележките на участници в освободителното движение: Христо Иванов–Големия, д-р Иван Селимински, З.Стоянов, Н.Обретенов, Ст.Заимов и др.
Блестящата публицистика на Г.С.Раковски, Л.Каравелов и Хр.Ботев съдържа изключително ценни свидетелства за политическата история, за международните отношения и чуждите влияния, за цялостната история на тази епоха. В нея се разкрива мирогледът на възрожденския българин.
От документалните сборници и христоматийни издания ключово значение имат: “Документи за българската история Т.1-6” , “Архив на Г.С.Раковски. Т.1-4, С., 1952-1969”, “Васил Левски. Документално наследство”, “Из архива на Любен Каравелов”, “Освобождението на България от Турско иго. Т.1-3”, “Априлското въстание 1876г.” и “Българското опълчение. Т.1-2” .
В разработката на темата е използвана информация от документи, съхранявани в архивния фонд на НБКМ – София, БИА.
Документалните сборници и публикуваните в научната периодика документи представляват добра база за широки изследвания в областта на възрожденския политически национализъм.
Като имаме предвид тези, а и други някои достижения на българската историческа наука за периода на Българското възраждане, ще насочим нашето внимание към мощната обединителна сила на национализма в условията на чуждото религиозно и политическо господство над българския народ. За да се изясни значението и мястото на българския политически национализъм в историята на революционно-освободителното движение през Възраждането, в следващите страници нашето внимание е насочено към това културно и политическо движение.

PDF

bulgariansite.wordpress.com/

Дейността на българската емиграция след Букурещкия мирен договор от 1812 година е с акцент върху ролята на Иван Селимински като идеолог и организатор на Българското национално-освободително движение през втората половина на 20-те години на 19 век. Създавайки конспиративната организация “Братство” в Сливен, Шумен и други градове, той има за цел организационното подготвяне на българския народ за въоръжено въстание при възникване на благоприятни военно-политически условия за това.
В годините на следващата Руско-турска война от 1828-1829г. българското политическо общество в дунавските княжества отново успява да издигне идеята за политическа автономия. Идеята за политическа автономия дава силен тласък на процеса на обединение на националните сили. В началото на 30-те години на 19 век въпросът за автономия на България намира израз в проекта за автономно българско княжество в Добруджа, като етап към извоюване на друг политически статут на страната. През 30-те и 40-те години на века за подобряване на политическия си статут населението в западна и северозападна България разчита на подкрепата от страна Сърбия, но сръбското правителство преследва свои тясно национални цели и не подпомага българското съпротивително движение срещу османската власт в тези райони. Искания за административна автономия се издигат и чрез действията по време на Видинското въстание от 1850г., което се оказва с най-значими последици за българите в годините до Кримската война, тъй като предизвикват намесата на Великите сили, което принуждава Високата порта да ликвидира системата на господарлъци в Северна България, да предаде земите на селяните и дори да отпусне пенсии за семействата на убити бунтовници. Практиката показва убедително, че трябва да се държи сметка и за един важен фактор, какъвто е чуждата намеса, тъй като независимостта на всички балкански народи се ражда в резултат от взаимодействието на два фактора: външен- политиката на Русия и вътрешен – националноосвободителното движение. През 40-те години на века няколко български емигранти в Париж начело с Александър Екзарх се опитват да спечелят подкрепата на европейските правителства за българската кауза , но не постигат бързи и определени резултати. Натрупаният политически опит извежда на преден план необходимостта от общобългарски действия, като първостепенно значение има въпросът за отхвърлянето на османското владичество със собствения потенциал на българския народ.

PDF

bulgariansite.wordpress.com/