Темата “Политическият национализъм на българското национално освободително движение през Възраждането” е една от най-важните от контекста на Българското възраждане. От подобен ракурс този въпрос не е поглеждан досега в историческата наука. Но политическият национализъм е тясно свързан с историята на българското националноосвободително движение, която е добре проучена от българската историография за Възраждането. На темата са посветени както монографически трудове и изследователски сборници, така и множество студии, статии и съобщения, поместени в научната периодика. Сред книгите ще отбележим: “Идейно-политически течения и програми в национално освободителните движения на Балканите до 1878г.” от В.Трайков (1978г.); Ст.Дойнов “Българското национално освободително движение 1800 – 1812г.” (1979г.); Ал.Бурмов “Избрани произведения”, Т 2-3, (1974-1976г.); О.Маждракова-Чавдарова “Национално революционни борби на българския народ 1828 – 1878г.” (1998г.); К.Косев, Н.Жечев, Д.Дойнов “История на Априлското въстание” (1996г.); Ст.Дойнов “Руско-турската освободителна война” (1993г.), а също така и изследването на руския учен В.Д.Конобеев “Българското национално освободително движение. Идеология, програма, развитие” (1972г.), което въвежда в научен оборот данни от руските държавни и военни архиви. Заслужава внимание статията на В.Трайков “Основни насоки в идеологическите течения на Балканските национално освободителни движения”, в която авторът анализира основните насоки в мисленето и на възрожденските българи при търсенето на пътя към националната свобода и независимост. Аналитичен преглед на развитието на идейно-политическата концепция на освободителното движение до Кримската война (1853-1856г.) правят в своя статия Стр.Димитров и Н.Жечев. От значение за структурното изложение на темата са статиите на Кр.Шарова, посветени на идейно-политическото развитие на българското освободително движение: “Български дипломатически акции пред Европа в началото на 40-те години на 19 век”, “Българският политически център в Париж през 40-те години на 19 век”, “Привременното правителство в Балкана и Комитетът в Букурещ през 1868г.”, “Централизирано ръководство на революционните сили 1858-1867г.”, “За задачите и функциите на БРЦК (Привременното правителство и Централния комитет – 1870-1872г.)”, “Български външно-политически акции пред Европа през 19 век до 1877г.”, “Към историята на българското освободително движение през 1869г.”, “Българската национална акция в Европа след Априлското въстание” и “Българският въпрос пред Европа през 1876г.”
За проучването на обществено-политическата дейност на възрожденските дейци в контекста на темата важно значение имат биографичните трудове, посветени на емблематични фигури от историята на българското освободително движение през Възраждането. Трудовете на Михаил Арнаудов за Паисий Хилендарски, Иван Селимински, Г.С.Раковски и Л.Каравелов имат значение за изясняване на ролята на личността в историята като “двигател на събитията”. Важно научно значение имат и трудовете на В.Трайков “Георги Стойков Раковски. Биография” (1974г.), “Васил Левски” на Н.Генчев (1987г.), “Христо Ботев – живот и творчество” (1983г.) от Ив.Унджиев и Цв.Унджиева; Ив.Унджиев “Васил Левски. Биография” (1980г.) и др.
Като извори за историята на българското възраждане първостепенен източник са спомените и бележките на участници в освободителното движение: Христо Иванов–Големия, д-р Иван Селимински, З.Стоянов, Н.Обретенов, Ст.Заимов и др.
Блестящата публицистика на Г.С.Раковски, Л.Каравелов и Хр.Ботев съдържа изключително ценни свидетелства за политическата история, за международните отношения и чуждите влияния, за цялостната история на тази епоха. В нея се разкрива мирогледът на възрожденския българин.
От документалните сборници и христоматийни издания ключово значение имат: “Документи за българската история Т.1-6” , “Архив на Г.С.Раковски. Т.1-4, С., 1952-1969”, “Васил Левски. Документално наследство”, “Из архива на Любен Каравелов”, “Освобождението на България от Турско иго. Т.1-3”, “Априлското въстание 1876г.” и “Българското опълчение. Т.1-2” .
В разработката на темата е използвана информация от документи, съхранявани в архивния фонд на НБКМ – София, БИА.
Документалните сборници и публикуваните в научната периодика документи представляват добра база за широки изследвания в областта на възрожденския политически национализъм.
Като имаме предвид тези, а и други някои достижения на българската историческа наука за периода на Българското възраждане, ще насочим нашето внимание към мощната обединителна сила на национализма в условията на чуждото религиозно и политическо господство над българския народ. За да се изясни значението и мястото на българския политически национализъм в историята на революционно-освободителното движение през Възраждането, в следващите страници нашето внимание е насочено към това културно и политическо движение.

PDF

bulgariansite.wordpress.com/

Дейността на българската емиграция след Букурещкия мирен договор от 1812 година е с акцент върху ролята на Иван Селимински като идеолог и организатор на Българското национално-освободително движение през втората половина на 20-те години на 19 век. Създавайки конспиративната организация “Братство” в Сливен, Шумен и други градове, той има за цел организационното подготвяне на българския народ за въоръжено въстание при възникване на благоприятни военно-политически условия за това.
В годините на следващата Руско-турска война от 1828-1829г. българското политическо общество в дунавските княжества отново успява да издигне идеята за политическа автономия. Идеята за политическа автономия дава силен тласък на процеса на обединение на националните сили. В началото на 30-те години на 19 век въпросът за автономия на България намира израз в проекта за автономно българско княжество в Добруджа, като етап към извоюване на друг политически статут на страната. През 30-те и 40-те години на века за подобряване на политическия си статут населението в западна и северозападна България разчита на подкрепата от страна Сърбия, но сръбското правителство преследва свои тясно национални цели и не подпомага българското съпротивително движение срещу османската власт в тези райони. Искания за административна автономия се издигат и чрез действията по време на Видинското въстание от 1850г., което се оказва с най-значими последици за българите в годините до Кримската война, тъй като предизвикват намесата на Великите сили, което принуждава Високата порта да ликвидира системата на господарлъци в Северна България, да предаде земите на селяните и дори да отпусне пенсии за семействата на убити бунтовници. Практиката показва убедително, че трябва да се държи сметка и за един важен фактор, какъвто е чуждата намеса, тъй като независимостта на всички балкански народи се ражда в резултат от взаимодействието на два фактора: външен- политиката на Русия и вътрешен – националноосвободителното движение. През 40-те години на века няколко български емигранти в Париж начело с Александър Екзарх се опитват да спечелят подкрепата на европейските правителства за българската кауза , но не постигат бързи и определени резултати. Натрупаният политически опит извежда на преден план необходимостта от общобългарски действия, като първостепенно значение има въпросът за отхвърлянето на османското владичество със собствения потенциал на българския народ.

PDF